ivajlo terzijskiТЕРЗИЙСКИ, ИВАЙЛО

Ивайло Терзийски е роден на 11 юли 1970 г. в гр. Плевен, но от 1974 г. живее в Силистра. Завършил е РУ “Ангел Кънчев”. Член на ЛС “Реката и приятели” – Силистра. Негови стихове са печатани в националния и в местния периодичен печат. Носител на над 30 национални награди от поетични конкурси в страната.

 

 


БИБЛИОГРАФИЯ:

Жена Нависоко : Лирика. - Силистра, 2002. - 50 с.: с ил.

Колкото, толкова : Стихове. – Силистра, 1999. - 44 с.: с ил.

Манастир за душата ми няма : Стихотворения. – Силистра, 1994. - 32 с. : с ил.

Отмини ме, Любов! : Лирика. – Силистра, 1998. - 44 с. : с ил.

Сълза под крило : Лирика. – Силистра, 2008. - 88 с. : с ил.

Сърце в ремонт : Стихотворения. – София, 2018. – 83 с. : с ил.


СТИХОТВОРЕНИЯ

 

ТРИУМФ

Животът те привързва все
с мечти, с копнежи непознати.
Оставаш като Одисей
тъй здраво вързан на мачтата му.

Денят ти беше увенчан
с триумф, единствен и очакван:
не вдигна срещу никой длан,
освен за да погалиш някой.

Ти можеше да си спестиш
усилия, безсънни нощи
и да превърнеш във фетиш
доброто във зародиш още.

Но нераздаденото в нас
до утре свойта свежест губи:
на две разрязан ананас,
откъсната в полето гъба.

Не крий, дори и в сън дълбок,
сълза под тежките клепачи:
човек по-свиден е на Бог
за друг, когато горко плаче.

 

СЪЩНОСТ

На мама още къщата крепи се
на две асми, посрещнали ме с грозде.
Блуждае нейде погледът й хрисим.
Вечеря с мен. А разговаря с Господ.

В сърмица лозова животът свит е.
Развия ли я, може би ще видя
дори и на ориза в беловите
престорен смях, притоплена обида.

Примижва мама. Тъй ми е позната
ръката й - блести непрежалимо:
не се сбогувайте със светлината,
преди да я превърнете във символ.

На светлина, когато се напия,
ще легна кротко, капнал от умора,
в една - без цвят останала саксия,
търкулната от вятъра на двора.

Като щурец в парцел от райска нива
ще се събудя - рано или късно.
А мама ще ме увери, красиво
и мъдро във небесната си същност.

 

СБОГУВАНЕ

Птица нейде изпърха… Съзрях как душата ти слаба
се изрони да търси частица от мен по Всемира,
а пък аз съм се вкопчил със зъби и нокти за хляба,
вместо барем да купя на старо Орфеева лира.

Но защо ми е лира? Зазидах и думи, и ноти,
щом гласът ти спря в мен вдъхновено, в несвяст, да изприда
уморената прелест на всички предишни животи,
от които навяват любов, но и гняв, и обида…

Аз така и не сборих с ръце някой див Минотавър,
нито троскот плевих по неволя из нивица чужда,
но и тъй се окичи челото ми с клонки от лавър –
всяка кротка целувка, когато среднощ те събуждах.

Но нали всяко щастие трае по-кратко от полъх
на безгрижен ветрец, спрял в корона на кестен крайпътен –
само мярвам лицето ти слънчево в сянка на облак,
а смехът ти се връща у мене, досущ като тътен…

И уж гледам смутено на вечната мъдрост от хълма,
а живея безбожно и сляпо, и всъщност нелепо:
някой ден ще се спра безутешен в окото на мълния,
за да падна отвъд, осветил твойте тайни и шепот…

 

ТИШИНА С ВКУС НА УСТНИ

"Смисълът на живота има вкус на устни"- Ромен Гари

Отглеждам тишината с вкус на устни,
в която уж те има. А те няма.
Щастлива ли си? В улиците пусти
дъждът размива вярност и измама.
Преди да зная кой съм и защо съм,
на есента енигмата се стапя:
ревнив е мракът, гузно доизносва
чертите ти, забравената шапка.
Ще влязат, трескави и непознати,
на моята тъга във асансьора -
дългът, добрата воля и мечтата,
и всеки лесен избор ще оспорят;
Навярно ще се отрека от всичко
и себе си, накрая, ще напусна.
Разпадне ли се чувството на срички,
остава тишината с вкус на устни...

 

ДВОЙНА ЗВЕЗДА

Любима моя, иде зла вода
и като птици може да се пръснем…
Светът, довчера – в светла резеда,
рисувахме със безразлични пръсти.

Рисувахме по памет. Или не:
измислихме го просто – свят за двама.
Отвъд картините на Клод Моне,
което съществува, е измама.

Дали от тука да те отведа
и някъде в полето да те пусна?!
Излишна става всяка свобода,
дарена и несправедливо късна.

Чадър ако поискаш, ще ти дам.
Такси ще викна, ревността си стара.
По улиците пада град, голям
досущ като яйца на динозаври.

Преди привечер сляпата вода
да срине на живота бреговете,
прегръщай ме, любима. След дъжда
като дъгата двойна ще засветим.

 

ЖЕНА

Прониква тя на пръсти през сърцата
по-бързо и от най-добрата вест,
разголена до болка в светлината
на своята осанка и финес.
Във нощите нехайно разпиляни
пресява дълго мнимата ни страст,
и зрее в лековитите и длани
покълналото зрънце обич в нас.
Щом нишката на мрака отънее,
а утрото прогледне без вина,
усмивката и вятъра люлее
във слънчевата пазва на деня.
Край делничния обръч многогласен,
на грижите в примамливия впряг,
безмълвно я опива зов неясен
и глътчица взаимност моли пак.
И ето я в градината на дните,
по-крехка и от цвете при цъфтеж,
разнася аромата на мечтите,
привела тежки мигли от копнеж.
И в страницата светла на небето
се вписва плахо погледът и син,
но кротко-непокорно бди сърцето,
което е обрекла на един.
И все така над път въздушно лека
с природата се слива като зов.
И диво търсим в себе си човека,
простил и всяка слабост от любов.

В момента има 49  гости и няма потребители и в сайта

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си.