МАНОЛОВ, СИМЕОН

Симеон Манолов е роден на 7 дек. 1940 г. в с. Пожарево (общ. Тутракан). Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Дългогодишен журналист. Бил е директор на РБ „Партений Павлович” и на Държавния куклен театър в Силистра. Член на СБП. Носител на орден “Кирил и Методий” - I степен, на литературните награди „Златен клас” и „Стефан Калев” за цялостно творчество (2014) и др.

БИБЛИОГРАФИЯ

Бъди ми въздух : Стихотворения . - Варна, 1970 . - 47 с. 

Делта : Стихотворения . - Шумен, 2000 . - 80 с.

Кръгове на сърцето : Стихотворения и поеми. - София, 1976 . - 48 с.

Петата посока : Стихотворения . - София, 1990 . - 46 с. 

Последен сняг : Избрани стихотворения . - Силистра, 2005 . - 116 с.

Преброяване на отлитащите птици : Моите 34 стихотворения . - Шумен, 2002 . - 54 с.

Предсказания : Стихове . - София, 1984 . - 64 с. 

СТИХОТВОРЕНИЯ

БЪДИ!

Бъди ми хубава, бъди ми!
Бъди в сегашни дни и в бъдни.
Ела в кръвта ми, в мойте рими
и в радостите ми оскъдни.

Ела във малката ми стая,
в широкия простор ела
край Дунава, де свършва тая
земя на песни и крила.

Бъди ми въздух, дъх бъди ми,
бъди сълза, бъди ми смях;
ела и тихо назови ме -
надежда, слабост или грях…

Била ли си, или ще бъдеш -
е безразлично, но бъди!
Когато слаб съм и те лъжа,
обичай ме и ме съди.

Наказвай ме с присъди тежки,
ще ги приемем окрилен.
Ти няма да направиш грешка.
Ела! Бъди! Бъди във мен!

Сега и винаги. И после,
след мойта сетна светлина,
когато ще съм стрък от посев
или пък дунавска вълна…

ДУНАВСКА ЕСЕН

1.
Кацат птиците. Във шпалир
се нареждат по двата бряга.
И в спокойната хладна шир
от сърцата ни нещо бяга…

Без светкавица и без гръм
умореният дъжд приижда.
Като приказка в детски сън
моят поглед сега го вижда.

Падат капките с тежък звук,
плават облаци с дъх на зима.
Лъч от слънце не стига тук,
но сме сигурни, че го има…

2.
Дъх памиден, дъх от хълма
песенно ме пияни.
В равнината, с радост пълна,
въздуха сладни, сладни.

Бавно думите горчиви
от сърцето ми странят.
Над главата ми се вият
щъркели в прощален кръг.

С ятото им ще отлитнат
към далечните страни
дъхавите дни, в които
въздуха сладни, сладни…

3.
Бе лятото същински ад.
Отдъхваме си, но сега пък
с едно предчувствие за хлад
деня ни става все по-кратък.

Приижда безсветулков мрак,
угасва лятото, изтлява.
И само малка светлинка
в душата ти се приютява.

Недей я пъди, запази
искрицата, макар незрима.
Навярно тя ще се спаси
във вълчата, безкрайна зима…

СИЛИСТРА

1.
В един плавен и тих завой
Дунав бавно водите бистри.
Глас на птица. И син покой.
Добро утро, Силистра!

Ти нагоре растеш, встрани,
във сърцето ми се простираш;
палиш весели светлини
във очите ми. И пулсираш.

А столетията мълчат
в камък, в амфора, в колесница;
и във въздуха, и отвъд
оня радостен глас на птица…

2.
Сутрин будиш се, надживяла
и най-почетните величия.
Плодовитите ти и ялови
дни по Дунава са изтичали.

Аз се връщам към тях с останките
на изровените колесници.
Търся прилика във осанката
на сенатори и войници.

Във богините белокаменни
не откривам черти различни
от действителните и пламенни
твои днешни момичета.

А край житото и край мака
чезнат крепостите снишени.
Бдят над тебе сега - по-яки,
във сърцата ни извисени!

***

КОЛКО Е ХУБАВО,
колко е хубаво!
Градината дъх е спряла.
Луната, дошла над Дунав,
като сълза е бяла.

Колко е хубаво,
колко е хубаво!
Ти си до мене тиха.
Старите грешки,
лошите думи
момичетата ми простиха.

Колко е хубаво,
колко е хубаво!
Нищо не ме измъчва.
Пее във мене кръвта ми луда.
Луната е златна бъчва…

Колко е хубаво,
колко е хубаво!
Целият свят се радва.
Хайде, ела да видим Дунава,
да го поканим на сватба!…

СРЕБЪРНА

Езерно име Сребърна
сребърно, ведро свети.
Още сребри на ревера ми
лилия - водно цвете.

Иде в утрото неповикан
дунавец - дунавски вятър.
Нещо търси в тръстиките,
вдига птиците от гнездата.

Гонят сенките на есетри
сговорчивите пеликани.
Те през девет земи в десета
дом намериха и прехрана.

Сребърна, дори насъне
все за тебе боли ме;
в тинята ще потъне ли
твойто сребърно име?