СПАСЕНИЕТО

Имало едно време едно дванайсетгодишно момче на име Ставри. На външен вид било леко странно – слабо, не много високо, с едно бяло и едно синьо като морето око. Освен това, Ставри бил и със синдром на Даун. На 6 годишна възраст, той загубил родителите си при автомобилна катастрофа и останал сирак. От стреса, едното му око – лявото, ослепяло.
Той много обичал да рисува. Чрез рисунките си, се пренасял в други измерения.
Ставри, живеел с баба си и дядо си. В една огромна, триетажна къща. С дълбока маза и занемарен таван. Когато му ставало скучно, той се качвал на тавана и започвал да рови в старите сандъци на баба си.
Един ден, когато скуката го била затиснала като воденичен камък, той решил да се качи пак на тавана. Имало едно малко неизследвано кътче, което го привличало. Взел фенерчето, преметнал шарения си шал през раменете и излязъл от стаята. Стигнал до тъмното и прашно стълбище. Поел си дълбоко въздух и се за изкачвал. Станало му хладно, усетил миризма на мухъл и го обзела тревога.
Таванът не се заключвал. То нямало и врата. Ставри влязъл и се огледал. Кожата му настръхнала. Незнаел защо. В онзи, неизследван кът, забелязал на стената огромна картина. До сега не бил я виждал. Огромна, тъмна. Не можел да разбере какво има изобразено на нея. Приближил се. Вторачил се с навеждащото си око и…не различил нищо. Решил да я поизчисти. Протегнал ръка, докоснал я и картината паднала от стената. Паника обзела Ставри. Не можел да реши: да бяга или да крещи с пълно гърло. И в този момент съзрял малка дупка в стената. Загледал се. Вътре имало нещо. Преглътнал страха си и пристъпил към стената… в дупката имало малък, дървен предмет. Протегнал ръка и го извадил. Това било малка, дървена бъклица. Много стара. Проядена от дървеници, със следи от рисунки. Приличаща на костенурка, стъпила на малките си тантурести крачета.
Докато я разглеждал, чул стъпки и познато мърморене. Баба му се качвала на тавана. Повдигнал бързо картината и я закачил. Измъкнал се през малкия прозорец и заслизал по външните стълби. Сърцето му биело лудо. Не разбрал как се вмъкнал в стаята си. Тогава видял бъклицата в ръката си. Решил да я скрие под леглото. Щял да я върне на мястото и в близките дни.
Минала седмица. Улисан в ежедневните си задачи, Ставри съвсем забравил за бъклицата.
Не можел да спи! Ставри не можел да спи спокойно!!! Сънищата му били тежки и страшни. Пълни с магия. А и баба му не се чувствала добре. Отслабнала, очите и били червени, кървави дори. Едва се придвижвала от стая в стая.
Един ден, когато Ставри се прибрал от училище, баба му го викнала в стаята си. Пристъпил към леглото и. Баба му го попитала:
- Ставри, качвал ли си се на тавана и вземал ли си нещо от там?
Ставри щял да излъже и да каже не, но после размислил и казал истината: как се качил на тавана, как съборил картината и открил бъклицата. Скрил я под леглото си и забравил за нея. След като чула разказа , баба му разкрила една страшна тайна: тя била върколак. За да запазва човешкия си облик, тя трябвало да пие от водата в бъклицата. Но вода нямало. Разказала, че само момче, като него – със синдром на Даун, с едно сляпо око, с друго, синьо като морето може да я спаси. И от него зависило дали ще се случи това. Имало три дни да си помисли.
Ставри обичал баба си. Много!!! Нямало и капка съмнение, че щял да направи всичко по силите си, за да я вдигне на крака. След три дни, той бил готов. С карта в ръка и благословии в сърцето, той тръгнал за жива вода.
Вървял, вървял, вървял. Минал през девет планини, та се спрял в десета. Трябвало да се качи на най - високият връх, да влезе в най дълбоката пещера и от там да напълни жива вода от тайният извор. Поел си дълбоко въздух и се заизкачвал по планината.
След седем часа път, пред него се изправил кентавър! Кентавър!!!
- Ако искаш да минеш през моята гора, ще трябва да ме биеш на шах. – казал той
- Добре. – отвърнало момчето
- И знай, трудно ще е. – възгордяло се създанието.
- Не е проблем! – усмихнало се детето.
Речено – сторено. Седнали да играят шах. И какво да станало – момчето победило. Станало и продължило нагоре по пътя си.
Вървяло, вървяло, вървяло. Стигнало до една още по-гъста гора. Там го срещнали три вещици. Те правили магическа отвара.
- Ако можете да се отдръпнете, че искам да мина! – казало отчетливо момчето.
- Само ако дадеш косъм от главата ти. – отвърнали му вещиците. Той им дал косъм от косата си и те го пуснали. Продължил нагоре.
Колкото по-нагоре се изкачвал, толкова по-студено ставало. Сняг бил затрупал планината.
Големите преспи затруднявали вървенето. Изведнъж чул тътен. Страшен тътен! Земята се разлюляла. Видял, че към него приближават големи снежни топки. В същия момент усетил топлина до сърцето си. Погледнал в пазвата си и видял бъклицата да свети. Тя излъчвала топлината. Извадил я и я вдигнал над глава си. Бъклицата засияла. Снежните топки, които приближавали изведнъж се изпарили. И през третото изпитание било минало успешно.
Ставри стигнал до извора, напълнил жива вода и се върнал вкъщи. Той спасил баба си! Никога не се отказвай от семейството си.

Полина Кязимова
гр. Тутракан
СУ „ Христо Ботев“
отбор „Хари Потър“
наставник Виолета Кацарска


СПАСЕНИЕТО

Имало едно време едно дванайсетгодишно момче на име Ставри. На външен вид било леко странно – слабо, не много високо, с едно бяло и едно синьо като морето око. Освен това, Ставри бил и със синдром на Даун. На 6 годишна възраст, той загубил родителите си при автомобилна катастрофа и останал сирак. От стреса, едното му око – лявото, ослепяло.
Той много обичал да рисува. Чрез рисунките си, се пренасял в други измерения.
Ставри, живеел с баба си и дядо си. В една огромна, триетажна къща. С дълбока маза и занемарен таван. Когато му ставало скучно, той се качвал на тавана и започвал да рови в старите сандъци на баба си.
Един ден, когато скуката го била затиснала като воденичен камък, той решил да се качи пак на тавана. Имало едно малко неизследвано кътче, което го привличало. Взел фенерчето, преметнал шарения си шал през раменете и излязъл от стаята. Стигнал до тъмното и прашно стълбище. Поел си дълбоко въздух и се заизкачвал. Станало му хладно, усетил миризма на мухъл и го обзела тревога.
Таванът не се заключвал. То нямало и врата. Ставри влязъл и се огледал. Кожата му настръхнала. Незнаел защо. В онзи, неизследван кът, забелязал на стената огромна картина. До сега не бил я виждал. Огромна, тъмна. Не можел да разбере какво има изобразено на нея. Приближил се. Вторачил се с навеждащото си око и…не различил нищо. Решил да я поизчисти. Протегнал ръка, докоснал я и картината паднала от стената. Паника обзела Ставри. Не можел да реши: да бяга или да крещи с пълно гърло. И в този момент съзрял малка дупка в стената. Загледал се. Вътре имало нещо. Преглътнал страха си и пристъпил към стената… в дупката имало малък, дървен предмет. Протегнал ръка и го извадил. Това било малка, дървена бъклица. Много стара. Проядена от дървеници, със следи от рисунки. Приличаща на костенурка, стъпила на малките си тантурести крачета.
Докато я разглеждал, чул стъпки и познато мърморене. Баба му се качвала на тавана. Повдигнал бързо картината и я закачил. Измъкнал се през малкия прозорец и заслизал по външните стълби. Сърцето му биело лудо. Не разбрал как се вмъкнал в стаята си. Тогава видял бъклицата в ръката си. Решил да я скрие под леглото. Щял да я върне на мястото и в близките дни.
Минала седмица. Улисан в ежедневните си задачи, Ставри съвсем забравил за бъклицата.
Не можел да спи! Ставри не можел да спи спокойно!!! Сънищата му били тежки и страшни. Пълни с магия. А и баба му не се чувствала добре. Отслабнала, очите и били червени, кървави дори. Едва се придвижвала от стая в стая.
Един ден, когато Ставри се прибрал от училище, баба му го викнала в стаята си. Пристъпил към леглото и. баба му го попитала:
- Ставри, качвал ли си се на таван и вземал ли си нещо от там?
Ставри щял да излъже и да каже не, но после размислил и казал истината: как се качил на тавана, как съборил картината и открил бъклицата. Скрил я под леглото си и забравил за нея. След като чула разказа , баба му разкрила една страшна тайна: тя била върколак. За да запазва човешкия си облик, тя трябвало да пие от водата в бъклицата. Но вода нямало. Разказала, че само момче, като него – със синдром на Даун, с едно сляпо око, с друго, синьо като морето може да я спаси. И от него зависило дали ще се случи това. Имало 3 дни да си помисли.
Ставри обичаше баба си. Много!!! Нямало и капка съмнение, че ще направи всичко по силите си, за да я вдигне на крака. След три дни, той бил готов. С карта в ръка и благословии в сърцето, той тръгнал за жива вода.
Вървяло, вървяло, вървяло. Минал през девет планини, та се спрял в десета. Трябвало да се качи на най високият връх, да влезе в най дълбоката пещера и от там да напълни жива вода от тайният извор. Поел си дълбоко въздух и се заизкачвал по планината.
След седем часа път, пред него се изправил кентавър! Кентавър!!!
- Ако искаш да минеш през моята гора, ще трябва да ме биеш на шах. – казал той
- Добре. – отвърнало момчето
- И знай, трудно ще е. – възгордяло се създанието.
- Не е проблем! – усмихнало се детето.
Речено – сторено. Седнали да играят шах. И какво да станало – момчето победило. Станало и продължило нагоре по пътя си.
Вървяло, вървяло, вървяло. Стигнало до една още по-гъста гора. Там го срещнали три вещици. Те правили магическа отвара.
- Ако можете да се отдръпнете, че искам да мина! – казало отчетливо момчето.
- Само ако дадеш косъм от главата ти. – отвърнали му вещиците. Той им дал косъм от косата си и те го пуснали. Продължил нагоре.
Колкото по-нагоре се изкачвал, толкова по-студено ставало. Сняг бил затрупал планината.
Големите преспи затруднявали вървенето. Изведнъж чул тътен. Страшен тътен! Земята се разлюляла. Видял, че към него приближават големи снежни топки. В същия момент усетил топлина до сърцето си. Погледнал в пазвата си и видял бъклицата да свети. Тя излъчвала топлината. Извадил я и я вдигнал над глава си. Бъклицата засияла. Снежните топки, които приближавали изведнъж се изпарили. И през третото изпитание било минато успешно.
Ставри успешно стигнал до извора, напълнил жива вода и се върнал вкъщи.
Когато се прибрал, баба му направила специална отвара. Сложила в живата вода връзка копър. Направила заклинание с ръце. Когато Ставри погледнал във водата, видял, че копърът е изчезнал. Искал да отпие от отварата, надигнал бъклицата, но баба му блъснала ръката и не му позволила. Живата вода не била за него.
Никога не се отказвай от семейството си.

Теодор Мирчев
гр. Тутракан
СУ „ Христо Ботев“
отбор „Хари Потър“
наставник Виолета Кацарска


СПАСЕНИЕТО

Имало едно време едно дванайсетгодишно момче на име Ставри. На външен вид било леко странно – слабо, не много високо, с едно бяло и едно синьо като морето око. Освен това, Ставри бил и със синдром на Даун. На 6 годишна възраст, той загубил родителите си при автомобилна катастрофа и останал сирак. От стреса, едното му око – лявото, ослепяло.
Той много обичал да рисува. Чрез рисунките си, се пренасял в други измерения.
Ставри, живеел с баба си и дядо си. В една огромна, триетажна къща. С дълбока маза и занемарен таван. Когато му ставало скучно, той се качвал на тавана и започвал да рови в старите сандъци на баба си.
Един ден, когато скуката го била затиснала като воденичен камък, той решил да се качи пак на тавана. Имало едно малко неизследвано кътче, което го привличало. Взел фенерчето, преметнал шарения си шал през раменете и излязъл от стаята. Стигнал до тъмното и прашно стълбище. Поел си дълбоко въздух и се за изкачвал. Станало му хладно, усетил миризма на мухъл и го обзела тревога.
Таванът не се заключвал. То нямало и врата. Ставри влязъл и се огледал. Кожата му настръхнала. Незнаел защо. В онзи, неизследван кът, забелязал на стената огромна картина. До сега не бил я виждал. Огромна, тъмна. Не можел да разбере какво има изобразено на нея. Приближил се. Вторачил се с навеждащото си око и…не различил нищо. Решил да я поизчисти. Протегнал ръка, докоснал я и картината паднала от стената. Паника обзела Ставри. Не можел да реши: да бяга или да крещи с пълно гърло. И в този момент съзрял малка дупка в стената. Загледал се. Вътре имало нещо. Преглътнал страха си и пристъпил към стената… в дупката имало малък, дървен предмет. Протегнал ръка и го извадил. Това било малка, дървена бъклица. Много стара. Проядена от дървеници, със следи от рисунки. Приличаща на костенурка, стъпила на малките си тантурести крачета.
Докато я разглеждал, чул стъпки и познато мърморене. Баба му се качвала на тавана. Повдигнал бързо картината и я закачил. Измъкнал се през малкия прозорец и заслизал по външните стълби. Сърцето му биело лудо. Не разбрал как се вмъкнал в стаята си. Тогава видял бъклицата в ръката си. Решил да я скрие под леглото. Щял да я върне на мястото и в близките дни.
Минала седмица. Улисан в ежедневните си задачи, Ставри съвсем забравил за бъклицата.
Не можел да спи! Ставри не можел да спи спокойно!!! Сънищата му били тежки и страшни. Пълни с магия. А и баба му не се чувствала добре. Отслабнала, очите и били червени, кървави дори. Едва се придвижвала от стая в стая.
Един ден, когато Ставри се прибрал от училище, баба му го викнала в стаята си. Пристъпил към леглото и. Баба му го попитала:
- Ставри, качвал ли си се на таван и вземал ли си нещо от там?
Ставри щял да излъже и да каже не, но после размислил и казал истината: как се качил на тавана, как съборил картината и открил бъклицата. Скрил я под леглото си и забравил за нея. След като чула разказа , баба му разкрила една страшна тайна: тя била върколак. За да запазва човешкия си облик, тя трябвало да пие от водата в бъклицата. Но вода нямало. Разказала, че само момче, като него – със синдром на Даун, с едно сляпо око, с друго, синьо като морето може да я спаси. И от него зависило дали ще се случи това. Имал три дни да си помисли.
Ставри обичал баба си. Много!!! Нямало и капка съмнение, че щял да направи всичко по силите си, за да я вдигне на крака. След три дни, той бил готов. С карта в ръка и благословии в сърцето, той тръгнал за жива вода.
Вървял, вървял, вървял. Минал през девет планини, та се спрял в десета. Трябвало да се качи на най - високия връх, да влезе в най дълбоката пещера и от там да напълни жива вода от тайният извор. Поел си дълбоко въздух и се заизкачвал по планината.
След седем часа път, пред него се изправил кентавър! Кентавър!!!
- Ако искаш да минеш през моята гора, ще трябва да ме биеш на шах. – казал той
- Добре. – отвърнало момчето
- И знай, трудно ще е. – възгордяло се създанието.
- Не е проблем! – усмихнало се детето.
Речено – сторено. Седнали да играят шах. И какво да станало – момчето победило. Станало и продължило нагоре по пътя си.
Вървяло, вървяло, вървяло. Стигнало до една още по-гъста гора. Там го срещнали три вещици. Те правили магическа отвара.
- Ако можете да се отдръпнете, че искам да мина! – казало отчетливо момчето.
- Само ако дадеш косъм от главата ти. – отвърнали му вещиците. Той им дал косъм от косата си и те го пуснали. Но преди това, напълнили бъклицата му с отвара и той продължил нагоре.
Колкото по-нагоре се изкачвал, толкова по-студено ставало. Сняг бил затрупал планината.
Големите преспи затруднявали вървенето. Изведнъж чул тътен. Страшен тътен! Земята се разлюляла. Видял, че към него приближават големи снежни топки.
Гърлото му пресъхнало. Решил да отпие от отварата. Надигнал бъклицата и усетил много странен вкус. Страхът му изчезнал! Застанал пред снежните топки. Те минавали през него без да го наранят, разбивали се в тялото му и се разпадали.
И през третото изпитание било минало успешно.
Ставри успешно стигнал до извора, напълнил жива вода и се върнал вкъщи. Той спасил баба си! Върнал бъклицата на място и всичко се наредило както трябва да бъде.
Никога не се отказвай от семейството си.

Мирослав Минев
гр. Тутракан
СУ „Христо Ботев“
отбор „ Хари Потър“
наставник Виолета Кацарска


СПАСЕНИЕТО

Имало едно време едно дванайсетгодишно момче на име Ставри. На външен вид било леко странно – слабо, не много високо, с едно бяло и едно синьо като морето око. Освен това, Ставри бил и със синдром на Даун. На 6 годишна възраст, той загубил родителите си при автомобилна катастрофа и останал сирак. От стреса, едното му око – лявото, ослепяло.
Той много обичал да рисува. Чрез рисунките си, се пренасял в други измерения.
Ставри, живеел с баба си и дядо си. В една огромна, триетажна къща. С дълбока маза и занемарен таван. Когато му ставало скучно, той се качвал на тавана и започвал да рови в старите сандъци на баба си.
Един ден, когато скуката го била затиснала като воденичен камък, той решил да се качи пак на тавана. Имало едно малко неизследвано кътче, което го привличало. Взел фенерчето, преметнал шарения си шал през раменете и излязъл от стаята. Стигнал до тъмното и прашно стълбище. Поел си дълбоко въздух и се за изкачвал. Станало му хладно, усетил миризма на мухъл и го обзела тревога.
Таванът не се заключвал. То нямало и врата. Ставри влязъл и се огледал. Кожата му настръхнала. Незнаел защо. В онзи, неизследван кът, забелязал на стената огромна картина. До сега не бил я виждал. Огромна, тъмна. Не можел да разбере какво има изобразено на нея. Приближил се. Вторачил се с навеждащото си око и…не различил нищо. Решил да я поизчисти. Протегнал ръка, докоснал я и картината паднала от стената. Паника обзела Ставри. Не можел да реши: да бяга или да крещи с пълно гърло. И в този момент съзрял малка дупка в стената. Загледал се. Вътре имало нещо. Преглътнал страха си и пристъпил към стената. В дупката имало малък, дървен предмет. Протегнал ръка и го извадил. Това било малка, дървена бъклица. Много стара. Проядена от дървеници, със следи от рисунки. Приличаща на костенурка, стъпила на малките си тантурести крачета.
Докато я разглеждал, чул стъпки и познато мърморене. Баба му се качвала на тавана. Повдигнал бързо картината и я закачил. Измъкнал се през малкия прозорец и заслизал по външните стълби. Сърцето му биело лудо. Не разбрал как се вмъкнал в стаята си. Тогава видял бъклицата в ръката си. Решил да я скрие под леглото. Щял да я върне на мястото и в близките дни.
Минала седмица. Улисан в ежедневните си задачи, Ставри съвсем забравил за бъклицата.
Не можел да спи! Ставри не можел да спи спокойно!!! Сънищата му били тежки и страшни. Пълни с магия. А и баба му не се чувствала добре. Отслабнала, очите и били червени, кървави дори. Едва се придвижвала от стая в стая.
Един ден, когато Ставри се прибрал от училище, баба му го викнала в стаята си. Пристъпил към леглото и. Баба му го попитала:
- Ставри, качвал ли си се на таван и вземал ли си нещо от там?
Ставри щял да излъже и да каже не, но после размислил и казал истината: как се качил на тавана, как съборил картината и открил бъклицата. Скрил я под леглото си и забравил за нея. След като чула разказа , баба му разкрила една страшна тайна: тя била върколак. За да запазва човешкия си облик, тя трябвало да пие от водата в бъклицата. Но вода нямало. Разказала, че само момче, като него – със синдром на Даун, с едно сляпо око, с друго, синьо като морето може да я спаси. И от него зависило дали ще се случи това. Имал три дни да си помисли.
Ставри обичал баба си. Много!!! Нямало и капка съмнение, че щял направи всичко по силите си, за да я вдигне на крака. След три дни, той бил готов. С карта в ръка и благословии в сърцето, той тръгнал за жива вода.
Вървял, вървял, вървял. Минал през девет планини, та се спрял в десета. Трябвало да се качи на най - високия връх, да влезе в най дълбоката пещера и от там да напълни жива вода от тайния извор. Поел си дълбоко въздух и се заизкачвал по планината.
След седем часа път, пред него се изправил кентавър! Кентавър!!!
- Ако искаш да минеш през моята гора, ще трябва да ме биеш на шах. – казал той
- Добре. – отвърнало момчето
- И знай, трудно ще е. – възгордяло се създанието.
- Не е проблем! – усмихнало се детето.
Речено – сторено. Седнали да играят шах. И какво да станало – момчето победило. Станало и продължило нагоре по пътя си.
Вървяло, вървяло, вървяло. Стигнало до една още по-гъста гора. Там го срещнали три вещици. Те правили магическа отвара.
- Ако можете да се отдръпнете, че искам да мина! – казало отчетливо момчето.
- Само ако дадеш косъм от главата си. – отвърнали му вещиците. Той им дал косъм от косата си и те го пуснали. Продължил нагоре.
Колкото по-нагоре се изкачвал, толкова по-студено ставало. Сняг бил затрупал планината.
Големите преспи затруднявали вървенето. Изведнъж чул тътен. Страшен тътен! Земята се разлюляла. Видял, че към него приближават големи снежни топки. В същия момент усетил топлина до сърцето си. Погледнал в пазвата си и видял бъклицата да свети. Тя излъчвала топлината. Извадил я и я вдигнал над глава си. Бъклицата засияла. Снежните топки, които приближавали изведнъж се изпарили. И през третото изпитание било минало успешно.
Ставри успешно стигнал до извора, напълнил жива вода и се върнал вкъщи. Той спасил баба си! Докато носил бъклицата към тавана, тя му проговорила:
- Здравей, Ставри. Аз съм Дрей. Имаш право на едно желание, какво ще бъде то?
- Искам майка ми и баща ми да са пак при мен!
- Добре!
Щом Ставри изрекъл тези думи, се случила магия: майка му и баща му се съживили.
Накрая всички заживели заедно и никога не им било скучно.

Мария Кръстева
6 кл. СУ „Христо Ботев“
гр. Тутракан,
Отбор „Хари Потър“
наставник Виолета Кацарска

Живяло някога едно дванадесетгодишно момиче на име Гергана. Тя била от бедно рибарско семейство. Гергана много обичала българския фолклор.
Настъпила люта зима, Дунавът се сковал от лед, настъпил глад. Братчето й се разболяло. Тя тръгнала да търси лек.
Скитала се тя по замръзналия Дунав. Видяла риба оплетена в мрежа. Колкото и да била гладна, Гергана спасила рибката.
Рибата казала:
- Благодаря, че ме освободи от тази мрежа. Сега ме послушай:
- Следвай Бялата риба, която ще те отведе до една голяма статуя. Тя ще ти зададе три въпроса, ако отговориш и на трите вярно - ще ти даде дар.
Гергана я последвала и стигнали до голямата статуя. Тя проговорила с човешки глас:
- Ти явно си Гергана. Сега ще ти задам 3 въпроса. Готова ли си за тях?
Първи въпрос:
- Каква е муцуната на Пъстругата?
Гергана – Дълга с мечовидна форма.
Статуята:
- Правилно!
- Следващ въпрос. Колко килограма тежи щуката?
Гергана : - 20 кг.
Статуята:
Последен въпрос.
- Застрашен вид ли е шаранът?
Момичето отговорило:
- Не е застрашен вид.
Както й казала рибата, статуята й дала риза, същата като на братчето й. Излязла на брега и й станало студено. Облякла я и ледът върху Дунава се разтопил. Така Гергана разбрала, че ризата е вълшебна.
Прибрала се и дала на болното си братче да облече ризата и то оздравяло.
Гергана се досетила, че хората могат да я използват за зли цели. Затова тя е скрила в местния музей.
Нищо в живота не е даденост ! Трябва да се борим за своето щастие и да сме добри!

Изготвил: Калоян Иванов
5“а“ клас, СУ „Христо Ботев“
гр. Тутракан
Учител: Раданка Ангелова

Живеело в едно малко село прекрасно момиче на име Гергана. Семейството й било бедно, но щастливо. Бащата изкарвал прехраната, като ловял риба. Повечето хора в селото преживявали чрез улова на риба, защото селцето се намирало на брега на река Дунав.
Настъпила сурова и люта зима. Дунавът замръзнал и рибарите не можели да излизат с лодките си. Запасите свършили и настъпил глад.
Семейството на Гергана не било пощадено. Но се случило още едно нещастие, малкото й братче се разболяло. Никой не могъл да му помогне и то залинявало с всеки ден все повече и повече.
Малкото момиче не можело да гледа как брат й и родителите й страдат. Затова една вечер се измъкнало тихо и тръгнало да търси лек.
Вървяла Гергана дълго време край брега на замръзналата река, но започнала да замръзва от студ. Гладът отдавна вече я измъчвал. Изведнъж видяла нещо странно в плитчините на реката. Отишла по-близо и какво да види – риба, заплетена в мрежи. Първоначално Гергана си помислила да я вземе и занесе вкъщи, но после й дожаляло и я освободила. Рибата започнала да върти опашка и като че ли да я моли, момичето да я последва. Гергана това и сторила. Рибата я отвела до малък остров. Там имало изоставена рибарска колиба. Гергана влязла плахо, но вътре нямало никой. На един стол съвсем прилежно била сгъната бяла риза с прекрасни шевици. Малкото момиче се приближило и протегнало ръка към ризата. Дрехата била най-финото нещо, което тя бе докосвала някога. Взела я плахо и я облякла.
За един миг настъпила чудна пролет. Навън било слънчево, зелено, птиците пеели. Гергана не разбирала какво става, но се зарадвала и бързо тръгнала към дома. Когато стигнала, се уплашила, че майка й ще я попита, откъде има такава хубава риза. Затова я съблякла. Когато го направила, зимата се върнала с пълни сили. Реката отново замръзнала. Тогава момичето разбрало, че ризата е вълшебна. Облякла е отново и пролетта се завърнала. Гергана влязла вкъщи и отишла веднага при своето братче. Взела ръката му и я сложила върху ризата. Болестта си отишла.
А рибарите… те не смогвали да уловят многото риба, която като че ли сама изскачала от реката.
Гергана скрила ризата в едно сандъче, в една малка ниша, в местната църква, която носела името на покровителя на рибарите „Св. Николай“.
И днес още хората разказват и търсят ризата с вълшебните шевици.

Теодор Светославов Славов
5.а клас, СУ „Христо Ботев“
гр. Тутракан
Учител: Раданка Ангелова

Имало едно време момче на име Чавдар. То живеело в къщата на едно богато семейство, което не го обичало истински, защото не било неговото истинско семейство. Всеки ден Чавдар се разхождал в гората със своето куче Арчи – единственият му приятел.
Един ден Чавдар и Арчи се разхождали, но изведнъж кучето побягнало и се скрило в гъстата гора. Чавдар започнал да го търси, когато го чул да лае силно. Момчето тръгнало към мястото, от което се чувал звука и видяло, че кучето се опитва да изрови нещо. Когато приближило, решило да провери какво е намерил Арчи. Оказало се, че това е стара риза. В този момент в гората задухал силен вятър, затова Чавдар решил да облече ризата. Обхванало го странно чувство, но си помислил, че това е от вятъра.
По-късно, докато се връщал, забелязал странна къща и от любопитство влязъл вътре, за да разгледа. По стената имало окачени снимки и той се загледал в тях. На една от снимките забелязал едно малко момченце и видял приликата между него и детето.
В момента, в който посегнал към снимката, вратата се отворила и в къщата влезли мъж и жена. Жената го погледнала и сърцето и подсказало, че това е нейното изгубено дете. Тогава Чавдар попитал жената откъде е сигурна, че той е нейният син, а тя отговорила, че е познала кучето и започнала да разказва.
Те били много бедно семейство и когато той се родил, решили, че е по-добре да го оставят някъде, където ще е в добри ръце. Страхували се, че ще е самотен, затова оставили своето любимо куче да го пази и да му бъде верен приятел. Допълнили, че нямали одеяло, с което да го завият, затова го увили в ризата на баща му. Когато новите му родители прибрали момчето, те решили да се отърват от кошчето и ризата, за да не ги намери никой, и ги заровили в гората, но кучето запомнило миризмата.
И така, слушайки историята на жената, Чавдар разбрал, че наистина е техен син и осъзнал защо „неговото“ семейство никога не го е обичало. Чавдар простил на своето истинско семейство и тримата заживели щастливо.

  1. Александра Филчева
  2. Аляра Бейзат
  3. Ева Съботинова
  4. Иванка Георгиева

ОУ“Иван Вазов“

Имало едно време двама братя, които живеели в едно малко селце до гората, заедно с майка си, бедна вдовица. Единият Христо, а другият Първан. По-големият, Христо, бил много умен. Обичал да чете истории от стари времена и можел да решава пъзели и сложни загадки. По-малкият, Първан, бил глупав, но силен. С една ръка вдигал цял чин в училище. Не се разбирали твърде много момчетата, все се карали, спорели и биели.
Един ден, когато се прибрали от училище и влезли в къщата, видели, че майка им я нямало вкъщи. Викали я, търсели я , но открили само една дървена лъжица, хвърлена на пода на кухнята. Христо взел лъжицата и видял послание на древен език върху дръжката. Момента, в който се докоснал до нея, получил видение. Бил попаднал в друг свят. Събудил се върху суха трева. Тъмнина обгръщала цялата гора. Било му познато, защото сякаш бил в същата гора като тази до къщата им. Появил се светъл силует на момиче. То го предупредило, че нещо ужасно ще се случи с него и брат му, ако не преодолеят различията си. В този миг момчето се завърнало при брат си, който бил в паника, понеже видението поставя човека в транс и често се случва застигнатият от такова да изглежда починал или припаднал. Когато Първан разпитал Христо, така и не могъл да разбере нищо. Христо отново погледнал посланието и този път го прочел на глас. Когато и последната дума прозвучала, през лъжицата се отворил портал, който ги отвел в гората. Осъзнали, че лъжицата била магична връзка между световете и Христо се сетил за Лъжепорта, за който бил чел някога някъде.
Огледали се наоколо, но трудно се виждало в обгръщащата ги непрогледна тъмнина. Първан решил, че ще е по-добре да се разделят, за да огледат наоколо, но тогава Христо се сетил за момичето от видението и казал на брат си, че е по-добре да останат заедно. Той предложил да продължат напред. Вървели, вървели и по едно време земята под тях се разлюляла. Дърветата пред тях оживели. Били високи, с остри и дълги клони. Корените им били като пипала, които разкъсвали крехките растения в близост. Това били дървоходи. Те обградили братята, които изгубили надежда. Дърветата не чакали повече и нападнали Христо. Тогава Първан отблъснал със силата си тежките клони и ги разчупил на две. Един от дървоходите паднал на земята безжизнен. Това било слабото място на тези древни зверове. Те никога не нападали заедно и Първан ги унищожавал един по един. Сетил се как веднъж брат му чел от една стара книга на майка им, в която било написано :
ако сте заедно, нищо не може да ви победи, разделите ли се, ще ви победи всеки.
Виждал се краят на препятствието, когато едно от дърветата ударило очите на силния Първан. Той победил всички, но изгубил зрението си. Христо се притекъл на помощ и когато докоснал тялото на брат си, отново получил видение. Събудил се на същото място при Първан, но всичко замръзнало. Сякаш времето било спряло. Отново се появило момичето, облечено в бяла роба като самодива, с руса коса на плитки. Казало му, че били близо до целта си и следващото изпитание ще покаже дали наистина има доверие между тях двамата. Той обяснил за брат си и я помолил да му върне зрението. Тя свела глава надолу и отвърнала, че това е писано да стане така. Ако е достоен, по-късно щял да възвърне способността си да вижда. След това Христо се озовал отново до брат си и видял, че Първан вече се бил изправил, лутал се, плачел и викал за помощ. Христо го хванал за ръка и го повел по криволичещите пътеки на гората.
След няколко дни в скитане из тъмните дебри попаднали на зелена поляна с кристално синьо и огромно езеро. Над него се простирал дървен мост. Във водата се спотайвали сирени, които само чакали някой да ги погледне и чуе гласа им, за да го омагьосат, както някога се случило с войн, за който Христо бил чел. Наложило се този път Първан да се довери на брат си. Ако погледнели надолу, щели да бъдат изгубени завинаги. Вървели бавно, като внимавали с изгнилите парчета от моста, за да не паднат. Стигнали края, когато една от сирените изскочила от водата и хванала Христо за крака. Той изкрещял на брат си да го издърпа. Първан успял да го направи и стъпили на твърдата земя. В същото време осъзнали колко много са се сближили.
След три дена път стигнали до дървена колиба, приличаща на тяхната къща. Дотичали, за да отворят вратата, но имало код, който трябвало да съдържа четири букви. Според Първан думата била „сила“, но след като го въвели, вратата се застопорила още по-здраво. Дошъл ред на Христо. Допрял се до ключалката и паднал на земята. Събудил се в черна стая. Нищо нямало наоколо, само ключалката, чийто код още не бил разгадан. Появило се момичето. То го попитало шеговито как не можел да реши тази лесна загадка. Та отговорът бил през цялото време пред очите му. Христо я помолил за кода, но тя му отвърнала, че не винаги получаваш лесни отговори. Попитала го дали вижда нещо наоколо, а отговорът бил ясен – нищо. Момичето му казало, че, когато видяло него и брат му преди време, изпитало същото чувство, на празнота. Казала му да опита да погледне на другата страна и отново го попитало какво вижда. Момчето съзряло нарастваща светлина. Тя идвала все по-близо и по-близо. В този момент Христо осъзнал каква е тази светлина. Това била вярата, която липсвала между двамата братя. Попитала го дали вече знаел кода. Той ѝ се усмихнал и благодарил. Помолил я отново да върне зрението на Първан, а тя отвърнала, че вече е сторено. Тогава той се събудил. Отишъл до вратата и въвел думата „вяра“. Вратата леко се открехнала и двамата братя влезли уверено вътре. Заварили майка си на легло, болна и страдаща за своите момчета. Прегърнали се и се разплакали от щастие, че отново са заедно. След това Христо извадил още веднъж Лъжепорта, който ги отвел в техния свят.
Било вечер, затова седнали на масата. Братята били приготвили вечеря за болната си майка и тях самите. Жената била горда, че най-накрая се разбирали помежду си. Били всички заедно и момчетата разпалено разказвали за приключенията си. А там някъде в сенките стояло момичето и ги наблюдавало с топла усмивка. Радвало се на задружността на семейството. Разправят, че майката дори скоро оздравяла. Успяла да отгледа синовете си, които пораснали добри и разумни мъже със свои деца, на които разказвали семейната история, превърнала се във времето в легенда. А какво се случило с лъжицата или по-точно с Лъжепорта? Никой не знае. Дебне навярно да изненада в нечия къща други братя или сестри. И навярно вече дори не е дървена.

Елена, Никол, Борис и Траян
Искра Йорданова
ПМГ „Св. Климент Охридски“

В момента има 806  гости и няма потребители и в сайта

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си.