valentin chernevЧЕРНЕВ, ВАЛЕНТИН

Валентин Чернев (16 ян. 1947 г. ,Силистра - 25 септ. 2020 г., Силистра). Завършил е българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Член на СБП и на СБЖ. Бил е редактор на в. “Силистренска трибуна” и на в. „Хоризонт”. Основател на в. “Нова силистренска трибуна” и „Неделя-7”. Носител на орден “Кирил и Методий” и на множество престижни отличия за поетично творчество: „Златното перо” на СБЖ; голямата награда от националния конкурс “Земя бащина, земя кърмилница” ; наградата за поезия “Перото на Йовков” от първото издание на литературния конкурс на издателството за Североизточна България, наградата „Златен клас”, „Дръстър” и др. Негови стихове са преведени на руски, немски, украински и румънски езици.


 

БИБЛИОГРАФИЯ

Гняв : Стихове. - София , 2009. - 128 с. 

Далечно плаване : Стихове. - Силистра, 2012. - 150 с. 

Див пелин : Избрана лирика. - София, 2006. - 208 с. 

Еретични олтари : Стихове. - Силистра, 2003. - 90 с. . -  (Лит. конкурс за поезия и белетристика 2003 ; Награда за поезия)

Изречени мълчания : Стихове. - Силистра, 2007. - 120 с.

Лекомислени строфи : Стихове. - Силистра, 2004. - 120 с. 

Лунна пепел... : Лирика ; ...По ръба на дните : Стихове. - Силистра, 2009. - 59 с.

Монолог за двама : Избрана интимна лирика . - Силистра, 2008. - 112 с. 

Нашепнато : Стихове. - Силистра, 2007 . - 120 с. 

Небесни мотиви : Поезия . - Силистра, 2002. - 160 с.

Отговорност пред словото : Критика. - Варна, 2010. - 116 с. 

Песни от здрача : Стихове. - София, 2009. - 128 с. 

Римувани акварели : Лирика. - Силистра, 2003. - 120 с.

Ръкавици за Венера Миловска : Стихове. - Силистра, 2004. - 120 с.

Самотникът с душа на птица. - Силистра, 2006 . - 117 с.

Северни станси : Стихове. - Силистра, 2003. - 120 с. 

Силистренският край : [Краеведски очерк с маршрута] . – София, 1974. - 55 с. : с ил.

След есенния дъжд : Лирика  . - Русе, 2017. - 128 с. 

Сънувах, че живея. - Силистра, 2010. - 122 с. 

Философия на есента : Стихове. - Силистра, 2006 . - 120 с. 

Хлябът : Стихотворения. - София , 1983. - 55 с. 

Черни лебеди. - София , 2007. – 120 с.

Ята над Ветрен : Избрана лирика .- Силистра, 2009. – 120 с. : с ил.

Ritardando, ritenuto... : Стихове. - Силистра, 2008. - 120 с. 


СТИХОТВОРЕНИЯ

 

НЕ СЪМ ВИНОВЕН...

 Аз дишам в рими, в стихове изливам
това, което в дън душата пазя.
Понякога е светло и красиво,
понякога горчи като омраза,
стихът е зъл като татул отровен
или е пареща коприва ядна...
Не съм виновен аз!
Не съм виновен!
Аз раждам стихове.
На мен се падна
отровната утайка да избистря
на дните, натежали от проблеми,
да събера в стиха житейски истини,
да преосмисля трудното ни време.
Но аз не пиша!
Аз държа перото,
но битието в моя стих ликува
и се подписва под стиха. Защото
стихът е мой, но времето диктува.
И гледам през зениците на дните,
на моето време с ветровете дишам,
не съм виновен за грапавините –
не аз редя стиха.
Животът пише!
Не казвайте, че римите ридаят,
че съм обезверен и че съм тъжен –
каквото съм видял – такова вая,
а с римите не искам да ви лъжа.
Стихът е моя участ, моя драма
и мой окоп, и моя бойна кота.
А времето седи до мойто рамо –
то ми диктува, аз държа перото.

 

ЗВЕЗДЕН ОПУС

Небе - като в картина на Джорджоне
- изтъркан нощен плюш с мъглив оттенък -
надраскано от ревматични клони
на древен орех с разширени вени...
Едва загатната луна, бродирана
сред диплите на облачна коприна...
Мъгла, от звездния простор извираща
- ту бледожълта, ту китайско-синя -
а зад мъглата – звездните селения
по нощната космическа ротонда -
подобно диаманти, разпилени
в Кофифонтейн, в Аргайл или Голконда... *
В такава нощ е скитница душата ни –
на път към звездните архипелази
космични ветрове плющят в платната й.
На добър час! И Господ да я пази!
Примигват на ревера на Безкрайното
Алгол и Денеб като два рубина,
Плеядите са седем звездни тайни,
Ловецът Сириус проблясва в синьо,
а Бетелхойзе свети сред звездите
като елмазна брошка на Вселената,
Алдебаран в огърлица заплита
хиляда Млечни пътя разпилени...
Душата скита в звездните чертози,
душата слуша звездните фантазии -
далеч от цялата житейска проза,
в ефирна нощ, вълшебна като тази.
А вън - небе – рисувана картина,
едва загатната луна далечна,
в небето – едри диаманти сини
и красота –
безкрайна като вечност.
________________

* Кофифонтейн, Аргайл, Голконда – едни от най-крупните
диамантени находища в света

 

ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ

Събрах най-близките – една дузина.
До ръбчето напълних всички чаши
с христова кръв – червено тежко вино;
разчупих хляба…
Тази нощ бе наша.

Сбогувах се със тях.
Бях стигнал вече
последния завой и виждах края.
Как бях отишъл толкова далече?
Как щях да продължа напред?
Не знаех.

Мълчах на масата.
И те мълчаха.
Бе сладък хлябът. Виното – горчиво.
Събрал ги бях под топлата си стряха
да се простим.
Защото си отивах.

Налях отново. Пиха. После още.
А виното бе силно и коварно.
Петли пропяха – значи полунощ е,
потайна доба, тъмна и невярна.

Да се простим.
Изглеждат уморени,
ще ги обори сън, ще спят до късно.
Така е всъщност по-добре за мене –
без плачове от тях ще се откъсна.

И станах.
Но предчувствие ме сепна,
пристъпих с разтреперени колене:
дванайсет побелели, достолепни
мъже за миг се скупчиха край мене

и всеки бързаше да ме прегърне,
да ме целуне братски по устата.
Опитах се очите им да зърна –
нали един от всички бе предател.

Но бяха потни мъжките им длани,
кесиите им от сребро тежаха
и аз разбрах: онези, дето храних
не само тая нощ под мойта стряха,

отдавна бяха ме предали вече!
Едва ли изборът им бил е труден –
преди да седнем, аз съм бил обречен:
вечерял съм с дванайсет стари Юди.

Сега ме чакат Via dolorosa,
венецът трънен в края на живота.
Но всеки има кръст. И той го носи,
дори да не пътува към Голгота.

Разсъмва.
Иде стражата за мене.
С дванайсетте ще тръгна през полето.
Но там цъфтят, от мене посадени,
дванайсет
трепетликови
дървета.

 

CABO DAS TORMENTAS *

Връхлита палубата океанът –
вода и ярост, дива стръв и мощ,
по устните на щорма – бяла пяна,
ревящи ширини сред мрачна нощ;
разкъсани, плющят платна прогнили,
кълбят се облаците с цвят на мрак
и ураганът пак набира сили…
И аз опитвам пак.
И пак!…
И пак!…

Аз търся моя нос Добра Надежда
зад който не прииждат бури зли.
Но няма край стихията, изглежда –
вода и ярост, бури и мъгли…

Реват вълните, бездната бушува
и няма път сред кипналия ад.
С “Летящия холандец” ли пътувам,
или самият аз съм прокълнат?

Нали и аз прекръстих урагана,
защо не е надеждата добра,
защо кипи и ме залива с пяна,
и пукат стари мачти и ребра?

Отчаях се да чакам бриз попътен
и пристан верен, и спокоен ден.
Нима до край сред щорм и адски тътен,
ще плувам – стар и вече уморен?

Ще пресека ли финишната лента,
или надеждата е под въпрос?
Пред мен е вечно Cabo das tormentas…
Добра Надежда е измислен нос.

* Cabo das tormentas – португ. – Нос на бурите – първоначалното име, променено по-късно на нос Добра Надежда.

 

ОПОРА

“Ти ме докосна, моя старост…”
Манол МАНОЛОВ, “Понякога”

Ти ме докосна, моя старост мъдра!
От пенест ручей станах вир бездънен.
Зад мене лятото ми златокъдро
като мъгла издуха вятър сънен.

Ти тръгна с мене, бяла старост моя,
да приберем плода, от мен отгледан.
Но вън плющяха яростни порои
и брулеше листата вятър леден.

Ти, моя мъчна старост, ме прегърна
с прегръдка сладка, в сладостта – коварна,
и вече нищо няма да се върне…
Едничка ти до край ще си ми вярна.

Така да бъде!
Щом си моят жребий
и ще вървим под дъжд и вятър леден,
поне ми дай да се опра на тебе,
ти, моя старост, мой сезон последен.

В момента има 117  гости и няма потребители и в сайта

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си.