Паметна плоча за БУНТА НА РУСОФИЛИТЕ В СИЛИСТРА ПРЕЗ 1887 ГОДИНА С РЪКОВОДИТЕЛ КАП. ХРИСТО КРЪСТЕВ, УБИТ НА 19 ФЕВР. 1887
Местоположение: ул. „Симеон Велики” 33, на сградата на Община Силистра. Датировка: 1974 г.
Исторически факти: След Съединението през 1885 г., в младата българска държава излизат на преден план нови фактори, които играят значителна роля в по-нататъшното й политическо развитие. Сръбско– българската война от 1885 г. съдейства за повишаване авторитета на българската армия. Сред голяма част от офицерите се зараждат идеи и намерения за участие в управлението на държавата и за определяне на вътрешната и външната й политика. Превратът от 9 авг. 1886 г. довежда до началото на българската криза от 1886–1887 г., която изостря до крайна степен политическите страсти в България. Последва контрапреврат, устроен от антируските сили. В края на август първият български княз Александър Батенберг абдикира. Преди да напусне страната, назначава регентство в състав: Стефан Стамболов, Сава Муткуров и Георги Живков, с което държавното управление е поето от русофобската буржоазия. На преследване са подложени русофилските партии и техните водачи. Царска Русия, скъсва дипломатическите отношения с България.
Една στ проявите на кризата са избухналите през октомври 1886 г. офицерски бунтове в Бургас и Сливен, с по-късна кулминация през февруари 1887 г. в Силистра (16–19 февр.) и Русе. Те са организирани от детронаторите от 9 авг.. Това е най-сериозният опит на недоволните от регентството и правителството за промяна на политическия режим.
Бунтовете в Североизточна България през 1887 г. са резултат от действията на Букурещкия емигрантски комитет. Планът на комитета предвижда да се вдигнат по-големите гарнизони в Северна България, като се тръгне през Търново, а оттам за София, със задача да се свали регентството от власт. За главни пунктове в началото на бунта са определени Силистра и Русе като стратегически изгодни центрове, които имат най-редовна връзка с Румъния. Емигрантският комитет насочва действията си предимно в североизточната част на страната, защото тук са налице голям брой офицери, които са срещу правителствената политика. Основната задача е да се формира бунтовническа армия, която с някои попълнения да се насочи към столицата. От изворите се вижда, че въпреки усилията в Силистра не се стига до цялостна организация на противниците на правителството. Бунтовниците действуват колебливо, нерешително. Разчитат преди всичко на армията, като не търсят подкрепата на населението. Дори сред войската работата е незадоволителна, особено сред фелдфебелския и войнишкия състав. Това допринася една част от военните в Силистра и в Русе да останат верни на правителството. От друга страна, регентството е известено за подготвяния бунт и взема мерки, които довеждат до предварително започване на борбата в Силистра. Бунтовниците не могат да разчитат и на каквато и да е външна подкрепа в така създалата се в този момент международна обстановка. Това са главните причини за неуспеха на делото.
Офицерските бунтове в Североизточна България през 1887 г. имат елитарен характер и носят елементите на военен заговор, а не на организирано революционно движение. По времето на организацията и в хода на тези бунтове целите им остават неясни. Въпреки тази си ограниченост и белезите на , те засилват стремежа за търсене на изход от кризата 1886–1887 г. В тях участвува и заплаща с живота си част от цвета на българската интелигенция и офицерство – участници в националноосвободителната борба, Съединението, Сръбско– българската война. Това отеква дълбоко болезнено сред много среди от тогавашното българско общество.
Надпис: Тук на 16 февруари 1887 г. в района на бившата казарма бе вдигнат бунта на силистренците–русофили под ръководството на капитан Христо Кръстев – убит на 19 февр. 1887 г.
